Постинг
14.03.2015 22:42 -
Лични дневници ІІ - „ Дали цял живот пясъчни замъци строим?” /посветено на дъщерите ми/
- Мамоооооооооо – чувам гласчето на Мая. Първоначално силно примесено с възмущение или дори гняв, но постепенно превръщащо се единствено в хлипане - - мамо... ма... Той... той... разруши замък ми...-
Мая сочи някакво бягащо момче по плажа, а пясъчният и замък и наистина е преживял земетресение над 10 степен. Оставям книгата и я гушвам
- Не плачи, Мая ще направиш друг. Сълзички обаче се стичат по личицето и и тя хлипа така, че не мога да разбера, какво иска да ми каже
- Той... той... лош... то
- Не, Мая не е лош, може би е бил не внимателен
- Той нарочно...
Четох, не и не видях, какво точно се е случило. Дали е било нарочно или по невнимание. А и не ми се струва това толкова важно. Просто трябва да върна усмивката на Мая на личицето и от случката да научи нещо. Въпросът, който стои обаче стои пред мен е – „Какво?” Какво да и разкажа и на какво да я науча? Не искам да я уча да е агресивна, на удара да отговаря с удар. Не искам обаче и да я уча, когато я ударят по едната буза , да подаде другата. Искам да има самочувствие, да не е аутсайдер, но в същото време да бъде добра , любвеобилна, доверчива, внимателна. Винаги се чудя всъщност къде е мярката...
- Ела тук, миличко – чувам са да казвам – Не плачи, ще направим по-хубав замък
- Но... той... – хлипа още Мая, но вече затихващо - Той нарочно разруши замъка ми. Той е лош.
- Ама ти откъде знаеш, че нарочно го разруши – питам аз опитвайки се да се запозная с историята докато си мисля, какво да и разкажа.- Не тичаше ли просто по плажа? Може да не го е видял?
- Как? – виждам я ,че се замисля – Не знам , аз правих кулите и той мина, събори... почва отново да хълца.
- Даааа, виждам, че е съборил, но може просто да го е видял в последния момент. А може и нарочно да е – не знам. Но това няма значение.– Избързвам сълзичките и хващам за ръчичка. – Хайде ела. Ще правим заедно друг замък. По- голям и по хубав и докато го правим ще ти разкажа една приказка.
И започвам да и разказвам една притча, която прочетох някъде в нета.
- Един добър и един лош човек , претърпели корабокрушение, но по чудо се спасили. Морето ги изхвърлило на един остров, на който имало само пясък. Огледал се добрият човек - пясък. Пясък на всякъде и решил той докато чакат спасителният екип, който ще дойде да ги спаси, да направи красиви фигури от пясък.
- И замъци?
- Даааааааа... и замъци.
- Големи и красиви, като нашият?
- Даже по-красиви.
Виждам я, че не е много съгласна , че ще са по-красиви от нашия, но аз продължавам да разказвам, докато правим висоооооооки оградни стени на нашият замък.
- До къде бях стигнала? - питам я аз. Не че не помня, ама да разбера тя до колко внимателно ме слуша.
- До това, че добрият човек, почнал да прави замъци от пясък
- А, да! Точно така. Не само замъци , а и други прекрасни скулптори...
- Скуптоли? Мамо, какво е скуптоли?
- Скулптури, Мая, а не скуптоли. - поправям я - Фигури от пясък , нека сега да ги нарека. Донеси кофичка с вода и да продължа с разказа.
Не ми се иска сега да задълбавам в обяснение на думички.
- Добе! – скача Бързо Мая и хуква към морето. „Р”-то в думичките все още и се губи.
Връща се с кофичката , а аз продължавам да разказвам. Прави добрият човек красиви пясъчни фигури, а другият - лошият туко мине и разруши някоя...
- Ооо, като това момче... – забелязвам , че бръчка челце Мая.
- Да, може би като него. Но това не пречило на добрият да продължава да твори своите красоти. А и знаеш ли той, лошият, дори помага на нашият герой.
- Ами как така? – поглежда ме недоумяващо Мая прекъснала работа по замъка
- Майче, островът на който са е малък и пясъкът все някога свършва. Добрият човек никога не би разрушил някоя от фигурите за да направи нова, а така като е разрушена някоя, той се старае и всяка следваща става все по-хубава.
- Добе – отсича Майчето. Не съм сигурна, че е разбрала историята, не ми се струва и съгласна... И след малко ми казва – На мен пясъка щеше да ми стигне за замъка.
Напушва ме смях. Желязна детска логика, но не казвам нищо. Тя в момента е спокойна. Реди миди- керемиди по кулите на замъка, а аз редя някакви мисли в главата си.
Искаше ми се да и обясня, че „Злото” в смисъла, в който е създадено, служи като провокация за осъзнаване и развитие на човешките способности, че то може да е импулс да се справяш все по-добре и разбирайки това, вместо да се предаваш и да страдаш, да му благодариш в себе си и да се справиш със ситуацията. Не знам успях ли, а и Мая още доста малка. Завъртяха ми се и мислите в посока , какви са нашите отговорности като родители. Как да намерим баланса при възпитанието на децата ни? Къде е границата между дисциплина и свобода? До къде е се простира майчината любов и къде започва обсебването? Как да се намери тънката нишка отличаваща сарказма от градивната критика? Достатъчно ли е просто да ги обичаме? Въпроси, въпроси, въпроси... А отговорите ще търся в движение.
Една по силна вълна залива и разрушава замъка на Мая. Поглеждам към нея. Тя е спокойна, обърната към морето му се заканва с пръстче:
- Утре ще направим още по-хубав, моеце /моренце/, да знаеш – поглежда към мен и ме се усмихва. – Нали, мамо?
Да! Това е моето момиче!
Търсене
Блогрол
