Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.03.2012 20:55 - 14 февруари
Автор: iren5 Категория: Изкуство   
Прочетен: 1478 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 06.06.2012 15:41


 image

image
Даже не знам защо го пиша това... И искам ли да ви го разкажа. Аз не обичам да пиша и не умея. Не съм нито писателка, нито поетеса, нито дори учителка по литература. Занимавам се със застраховане – сметки, анализи, оценка на риск, статистика... Скучна работа, бихте казали, вероятно. Дори писма не обичам да пиша, пък ето на - разказвам ви някаква история.

Беше преди две години. Бях на почивка. Не, не бях на почивка, бях на лечение. Бях изпуснала фронта - от напрежение, стрес. Нуждаех се от почивка, но така и не успях да отида, докато не рухнах. Трябваше да се възстановя. От всичко, от живота си... Като дете ми се наложи бързо да порасна. Рано станах майка. Не, не ме разбирайте погрешно - дъщеря ми е най-хубавото нещо в живота ми. А и беше желано дете, не случайна нежелана бременност, но не си поживях. Завърших, омъжих се, родих. През това време и учех. Трябваше да порасна – бързо. Такъв беше моят избор – да се махна от дома и да създам свой. Създадох ли? Питах се и не знаех отговора. Веднъж си казвах – да, друг път – не. Трябва ли в дома да има мъж и много деца, за да е дом? Двете с дъщеря ми сме. Самички. Е, и Борис... Но Борис до кога, колко... не знам. А всъщност исках дом с мъж и много деца. Но не стана.

Точно това ми се въртеше в главата. Седях на една пейка в парка със затворени очи, радвах се на слънцето, което галеше лицето ми, и си задавах въпроси. А отговорите не знаех... Беше 14 февруари. Наблизо продаваха - сърчица, балончета... Хората купуваха, за празника. Дали по задължение, или от сърце. Времето беше прекрасно за февруари. Отворих очи. Небето, слънчево, синьо, облачета - сякаш е лято. Загледах се в тях. Две ми заприличаха на момче и момиче. Май бях в странно романтично настроение, въпреки че бях сама. И вечерта щях да съм сама. Борис остана в града, не можа да си вземе отпуска. Или не поиска. Не знам. Аз определено не бях в момента много добра компания. Депресия... Чуем ли депресия, все си мислим, че е за слаби, лабилни хора и на нас не може да ни се случи... Или поне аз така си мислех, пък сега... ето ме тук, в санаториум. Избрах работа с терапевт и акупунктура пред антидепресанти... Щяха ли да ме отърват от нея? Затова не бях добра компания. Менях настроенията - минавах през фаза на еуфория и раздразнителност, продължително и въодушевено говорене, висока самооценка, импулсивно поведение... А после - лошо настроение, ниска самооценка, липса на енергия, апатия, чувство на тъга, самота, безпомощност... Борис... Не беше далече, можеше дори да запали колата и да дойде тази вечер, но той не е по спонтанните решения и изненадите. Той е сериозен, организиран, всичко планува. И никога не би дошъл, без да ме предупреди. Както и аз, между другото, въпреки че точно в този момент ми се искаше нещо, нещо... Нещо ново и непознато.

 

Тръгнах, трябваше да се връщам за акупунктурата в санаториума. Минах покрай балоните с форма на сърца. Чух зад мен:

- Госпожо, госпожо... изпуснахте си... - Инстинктивно се обърнах към мъжа с балоните и сърцата. Той ми се усмихна и продължи – Изпуснахте си сърцето. – и ми подаде едно.

Усмихнах се кисело. Глупав начин за привличане на внимание. Да не сме на годините на дъщеря ми.

- Не е моето – отговорих. И ме хвана яд, че не ми дойде нещо по-оригинално като отговор.

- Сигурно тогава е на господина, който ще има честта да бъде с Вас тази вечер. Занесете му го. – и ми го подаде.

Исках да откажа, но вместо това отвърнах:

- Няма да има господин... – Какво ми става, никого не съм се държала толкова неадекватно. Трябваше просто да му пожелая приятна вечер и да отмина.

- И защо така? Хубава жена. Гледам, че сте и омъжена.

Банално, толкова банално... Бях с халка. Нарочно я взех, като заминах. Да не ми се лепят навлеци. А ето че, въпреки нея, аз стоя и говоря с непознат, продаващ сърчица и балони, и ми изглежда хем арогантен и нахален, хем е толкова, толкова банален е начинът, по който ме заговори и смешно изглежда с тази шапка и усмивка... А пък аз стоя насред улицата и отговарям на въпросите му.

- Съпругът ми е зает. Сама съм на почивка тук.

- Жалко. Такава хубава жена, пък тази вечер сама. Каня Ви на вечеря.

- Защо? А вашата дама?

- Защо ли? Защото сте сама и аз сам. А ако ме попитате защо съм сам, ще ви отговоря по същия начин – дамата ми е заета.

- Не мога да приема – отговорих и тръгнах.

- Доооообре, но вземете сърцето – чух зад мен. Пак се обърнах. А не трябваше.

- Не мога - отговорих тихо.

- Там ви е проблемът, Госпожо, че не можете да приемате ничие сърце, любов или подадена ръка...

- Не е вярно.

- Така ли? И как ще ме убедите в това? Не взехте сърцето... Не приехте поканата за вечеря... Не ви поканих в леглото си, а просто да вечеряме заедно, а вие го приехте за заплаха. А балон? – И пак се ухили – изкуствено, като клоун, подавайки ми балон с форма на сърце. Искаше ми се хем да го ударя, хем да се разсмея. С какво право ми говореше така? Но беше прав, покани ме само на вечеря, а аз наистина го приех за сексуална заплаха.

- Добре, да вечеряме. Елате в 19 – и му казах къде съм отседнала.

Усмихна се много мило и ми благодари. Направо като малко момче. Не ми подаде сърцето... нито балона... Нищо... Само потвърди, че ще дойде в 19. С усмивка. Тогава се замислих на каква възраст е. Беше от мъжете, на които не можеш да определиш възрастта. Можеше и да ми е набор, да е по-млад, а и с десетина и повече години и по-възрастен от мен. Трябваше да се прибирам. Закъснявах вече за процедурата.

Не ми излезе от главата до вечерта. А бях и ядосана на себе си - как така се случи, че приех покана за вечеря от напълно непознат. А в същото време се вълнувах. Не разбирах защо. Суетях се какво да облека. Не си бях взела по-официални дрехи. Бях на лечение, сама... А сега вечеря. Трябваше да откажа и да си стоя в стаята и да чета. Всъщност вечерята може и да не се състои. Реших да сляза точно в 19 и ако го няма, да си тръгна. Ще имам основателна причина – закъснял е. А косата? Прическа? Не, не, няма да ходя на фризьор заради един непознат. Обух дънките. Огледах се в огледалото. Замислих се дали не са много тесни и предизвикателни. Ще трябва да ги сменя. С какво? Те и другите са тесни... По-дълъг пуловер ще сложа просто... Още ми звучеше в главата – „Там ви е проблемът, Госпожо, че не можете да приемате ничие сърце, любов или подадена ръка...” Нямаше право да ми говори така. И не беше вярно. Мога да приема. Но кой ми е предлагал сърце, ръка, любов... Съпругът... кога? Когато ми предложи брак? Не исках да мисля за него. Беше минало толкова време, споменът само ме натъжаваше... И е минало... заровено... Борис? Какво ми предлага? Любов, приятелство, или е някакъв договор, устройващ и двама ни? Колеги сме. Той е сам, аз сама. Винаги ми е помагал в работата. И ми е пазил гърба пред шефа, ако се налага. Дори не си спомням кога за пръв път дойде у нас... А, да... Беше на някакъв празник. Каза, че ще е сам и аз му предложих да дойде у нас. Аз така или иначе щях да готвя за Ренката и за мен - където за двете, защо не тримата. И така почва да идва от време на време, когато го поканя, за да се радва на топла, домашно приготвена храна. Една вечер простичко ме попита – „Искаш ли да остана?”, а аз отговорих утвърдително. И толкоз. Почти като сключен застрахователен договор – от мен храната и леглото, от него помощ при необходимост и в работата, и у дома, ако трябва мъжка сила. Връзка без начало, без развитие, но вероятно с някакъв край... Алармата на телефона ми звънна, за да прекъсне тези мисли. Беше станало време за „срещата”.

Слязох на рецепция точно в 19.00. Вече ме чакаше с балон в ръка и глупавата си усмивка.

Подаде ми балона, а аз пак се почувствах неловко. Сега цяла вечер с балона ще привличам вниманието на хората. Отидохме в ресторанта, настаниха ни. Вероятно навън по заведенията нямаше места без предварителна резервация, но тук... нали бях гост на хотела. Седях като препарирана. Странно се чувствах в негово присъствие. Притесняваше ме погледът му и закачливото пламъче, което разчитах в очите му. Попита ме как се казвам – Ирен, отговорих. Не исках да знае името ми – казах това на дъщеря ми...

- Добре, Ирен – взе една салфетка и започна да пише. Писа, писа и ми я подаде... Имаше стих-пожелание, който завършваше така:

и без значение от това дали за написаното тук на някого на Оракул аз приличам,

нека всеки ден някой или „нещо” казва ти по своему... Ирен, много те Обичам!

Хубаво беше цялото пожелание. Зачудих се дали е нещо заучено или сега на момента го измисли. Попитах го как се казва. Григор. Вечеряхме, говорихме за незначителни неща. Разбрах, че всъщност бил тук по работа, а сърцата и балоните... бил сменил за малко някакво момче, да отиде да си купи сандвич и кафе. Не знаех дали да му вярвам, но пък и какво значение има това. Вечеряха заедно двама непознати. Имена, професии, образование, нямаше значение. Заради празника имаше и музика в ресторанта. Започна някаква бавна песен. Beatles. Покани ме на танц. Опитах се да откажа, но... веднага в главата ми зазвуча "Там ви е проблемът, госпожо...", а не закъсня и упрекът от страна на Григор. И танц ли не мога да приема... Отидохме да танцуваме. Чувствах се непохватна, май не бях танцувала блус от 10 години. Борис не танцува. Преди... преди обичах да танцувам, но сега няма с кой. Докато ми минаваха тези мисли, започна да ми говори:

... Леле, Таз Ирен била парче голямо!

Виж тииии... как ритъма на блуса в такт опипва само!

Опс, щях да я настъпя!

Гледай, онзи мъж, нарочно ми сече при завъртането пътя!

Хмммм, Бийтълс, стара музика, а как те грабва...

Сърцето ти подскача!

Душата ти се радва...

 

Стана ми смешно, но и неудобно... Вероятно околните го чуваха... А аз танцувах с непознат, който декламираше нещо и споменаваше името ми... Е, не моето. Но тази вечер бях Ирен, не Елена. Не той, а аз го бях настъпила по време на танца... Бях стегната. Опитвах се аз да водя, което беше направо налудничаво, но не можех да се отпусна.

- По-тихичко, може ли? – попитах.

- Може – отговори, но пък навря лице в ухото ми и започна да шепти:

А на Ирен стана ли щ нещо? Защо така е бледа?

Сякаш нещо си умува

или на мен така ми се струва!

Ирен! Ирен! Ирен!

Всичко някак странно в нея ми звучи,

сякаш някакви лъчи

изпуска таз Ирен!

Сякаш нещичко струи

тук във танца и около мен...

 

Казваше, че съм бледа, ама най-вероятно бях червена като рак от неудобство. Голям откачалник е този Григор, си помислих, но... пък вечерта определено не беше скучна.

- Поет ли сте? – попитах. За мен римите са нещо толкова сложно, че... Стори ми се, че е много хубаво това, което ми говореше, стих... Пак се запитах дали това са заучени рими, с които се опитва да завърти женските глави ли е? Или... или го бива и го е измислил в момента на танца. Едва ли щях да науча отговора.

- Не, не съм поет... – и замълча. Личеше си, че не иска да ми каже с какво се занимава. Продължи с предложение – Искате ли да опитаме да си говорим в рими? – и отново една от неговите усмивки. Той всъщност има много хубава усмивка, но на моменти се усмихва – изкуствено, насила, глупаво.

- Не мога.

- А кога си опитвала, че знаеш, че не можеш?

Беше преминал на "ти" изведнъж. Не бях опитвала, но никога не бях писала стихове. Нищо не бях писала. Само молби за работа, заповеди... Малко писма... Не обичам да пиша писма... Просто знам, че не мога.

 

- Ехооо, - чух отсреща -

Къде замина?

Щом не искаш, няма да говориш в рима.

Само кажи какво пиеш,

ама от това, дето после не се биеш.

Кажи това, от което добре ще спиш,

а утре с бонбон ще ме почерпщш.

 

Стана ми смешно и дори не разбрах откъде ми дойде отговора в главата -

 

Нека да е нещо леко, интересно,

цветно и да се пие лесно.

Избери ми някакъв коктейл с джин сега

и "Наздраве!" ще ти река.

Не знам как го измислих, но поне не беше – „Не мога”. Но пък беше типично по женски - щом някой ми казва, че няма да говоря в рима, значи ще говоря. Награди ме с усмивка, въздушна целувка и реплика – Хей, за пръв път не се опита да ми откажеш. - А питието, което ми поръча, наистина беше цветно...

Пихме по едно и аз казах, че се прибирам. Дори едно не ми се полагаше, но ако му бях отказала, трябваше да разказвам и защо. Съгласи се веднага, не се опита да удължи вечерта, нито да ми предложи второ.

Изпрати ме до асансьора, пожела ми лека нощ и изведнъж попита:

- Утре по кое време да дойда за бонбона?

Погледнах недоумяващо, а той се разсмя и ми напомни:

 

- Само кажи какво пиеш,

ама от това, дето после не се биеш.

Кажи това, от което добре ще спиш,

а утре с бонбон ще ме почерпщш.

 

- И ако спиш добре, аз трябва да получа бонбон. Мисля, че е честно. Е, кога? Сутринта с кафето?

Отговорих, че имам процедури, но че може между 14-16 - мога пак да се разхождам в парка. Разбрахме се да се видим там.

 

Като се прибрах, в стаята ми звънеше телефонът. И спря. Бях го забравила. Десет неприети повиквания от Борис. Стана ми гузно. Обадих му се и казах, че съм била на вечеря.

- Да, да, честит празник. Обади ми се утре.

Не ми се говореше тази вечер с него за това как съм и как върви възстановяването ми. Бях разсеяна. Мислех за Григор. Мислех за това, че ми беше приятно, лесно с него, забавно. Не, не ми беше лесно, беше ми неудобно... Чувствах се непохватна и тежка с него. Дори глупава. Дразнеше ме от време на време. Държеше се някак твърде самоуверено и... сякаш ме познаваше. А, да, и ми подари балон. Борис никога не би ми купил балон. Но пък времето минаваше бързо, неусетно. Струваше ми се, че има какво да ми каже, че ме разбира. Дори че ме познава. А аз познавах ли се? Или вече се бях изгубила между застраховките и тенджерите. Съществуваше ли още момичето, мечтаещо за свой дом, семейство и топлина? Съществуваше ли жена, или само майка и служител?

Не знам кога и как заспах, докато си мислех за всичко това. Неусетно, а обикновено заспивам трудно. Събудих се... Събуди ме телефонът. Беше Борис. Бях се успала. Не ми се беше случвало от години. Бях пропуснала и закуската, и процедурите. Беше време направо за обяд и разходка. Така да е. Отидох да се извиня на терапевта и да обядвам. Беше ми някак спокойно и леко... Или може би се бях наспала, за пръв път от няколко месеца.

Тръгнах към парка. Бях нервна. Зачудих се трябва ли да купя бонбони? Това все пак беше една шега вечерта. Накрая реших да купя. Оказа се сложен избор. Какви да са? Шоколадови? Дали не е, не е много претенциозно. Или някакви детски – гумени, или... Спрях се на лукчета. Ще имам в чантата лукчета - ако спомене за бонбон, ще извадя... ако ли не... Лукчета човек би могъл има в чантата си, нали? Ако го боли гърло, например. Няма да изглежда, сякаш съм ги купила заради него. Да, лукчетата май са добър избор.

Григор вече беше там с две кафета в ръка. Подаде ми едно и пак издекламира –

Нося ти кафе топло и омайно

и пожелавам доброто ти настроение днес да е трайно.

И сподели как спа

тази нощ хубавата Жена?

Григор бонбонче дали заслужава,

или отговорът е – не става!

Сега вече се зарадвах, че се бях отбила в магазина. Подадох му лукче. Благодари ми. Някакъв, някакъв странен начин на общуване беше това. Усещах много силно присъствието му, без да ме докосва. Пръв наруши тишината:

- На каква терапия ходиш и защо?

Не ми се искаше да му отговарям. Не го засягаше. Но не исках да бъда и груба.

- Има ли значение? – ми се стори сравнително неутрален отговор.

- Има, разбира се! Щом ходиш на някаква терапия, значи имаш нужда от нея и от помощ.

Опитах се да отклоня въпроса:

- А ти вчера защо ме заговори?

- Защото всичко в теб крещеше, че имаш нужда от някой, въпреки че не искаш да го признаеш. И имаш нужда от помощ. Вероятно затова ходиш и на терапия.

Това вече беше прекалено. В ролята на какъв се опитваше да ми обяснява от какво имам нужда? Да, беше прекалено.

- Не ми каза как спа. Или бонбонът беше утвърдителен отговор? Лукче – спах добре, шоколадов бонбон – спах много добре, но ако е Линд – вероятно е - спах и сънувах приказен сън.

Стана ми смешно. И малко неловко, отново, защото според класацията заслужаваше – шоколадов бонбон.

- Спах добре – отговорих.

- Дааа, надявах се на "спах много добре", но явно друг път.

- Няма да има друг път – отвърнах спонтанно.

- И защо? Защото съпругът ще ревнува? Или защото Ирен обича да страда от безсъние?

- Просто няма да има друг път...

- Мдааа... общо взето киселка е днес Ирен.

Ма то може ли човек да е във форма всеки ден?

Хубаво ми беше да танцувам снощи с нея.

Тъй де... ама няма сега да я величая като фея.

А може да се срамува, че се разхожда с мен?

Ми да! Аз със тез големите уши!

Както и да съм предрешен,

сигур във главата пак съм смешен!

Ма пък природата с такива ма е дарила.

Не съм красавец, ама физиономията на мене си ми е мила!

Е, няма я циганката, де за мен хубави приказки е все редила!

Както и да е, снощи вечерта ми хареса!

Танцът беше дълъг! Усещането приятно!

Може нейде да се срещнем пак!

Случайно като следствие понятно,

или по стечение на обстоятелство невероятно!

- И утре е ден! Хайде да те изпратя до санаториума, да не изстинеш. Пък и аз имам работа.

Погледнах му ушите. Наистина бяха едрички - не бях забелязала. Искаше ми се да му кажа, че не е заради ушите, но... ми се стори излишно. Той вероятно знаеше, че не е заради тях. Разделихме се пред санаториума. Мълчаливо. Наведе глава към мен. Помислих, че ще ме целуне. Направи го – по челото, и ми каза да се пазя. След това си тръгна.

Странно, но не почувствах облекчение от това. Почувствах се нещастна, изоставена. Не знам защо. Не би трябвало. Той беше непознат. Между нас нямаше нищо... Дори ме дразнеше със самочувствието си, държеше се така, сякаш всичко знае и винаги е прав. И все пак... Някакви рими... Те ли ми замъглиха мозъка? Искаше ми се да го извикам, да изтичам до него... Да му предложа бонбон... Не го направих, разбира се. Аз не постъпвам така.

Прибрах се в стаята. Не слязох и за вечеря. Говорих по телефона. Опитах се да чета. Баня, книга, баня... сън не ме хващаше. Мислех за вчера, за днес. Кой беше този човек? Откъде се появи и защо се опитваше да обърка и без това объркания ми живот... В главата ми звучеше:

- Там ви е проблемът, Госпожо, че не можете да приемате ничие сърце, любов или подадена ръка...

Вярно ли беше това? И другото?

- Защото всичко в теб крещеше, че имаш нужда от някой, въпреки че не искаш да го признаеш. И имаш нужда от помощ.

Беше вярно. Затова бях тук. Имах нужда от помощ...

Следващите дни минаваха бавно и по план. Закуска, терапия, басейн, обяд, разходка, терапия, вечеря, безсъние... объркани мисли и пак... закуска, терапия... Всеки ден ходех в парка на разходка. Обичам да се разхождам, а и не спя следобед. То аз нощем не мога да спя, та следобед... Надявах се да срещна Григор. Дори бях купила бонбони "Линд". Всъщност всеки ден купувах, защото просто ги изяждах или в парка, или вечерта. Така два дена. На следващия беше там. Нещо подскочи у мен. От радост. От вълнение. Краката ми отказваха да вървят, но знаех, че трябва да го направя. Той седеше на една пейка, беше с гръб към мен. Не ме виждашe. Познах го по смешната шапка. Той беше, едва ли някой друг би имал същата шапка. Трябваше да направя първата крачка, а беше толкова трудно... Но трябваше. Приближих го.

- Бонбонче? – опитвах се и да се усмихна, насила...

- Разбира се! Благодаря! Ще седнеш ли?

Седнах. Не знаех какво да му кажа. Знаех само, че имам нужда от него. Не знаех каква трябваше да е неговата роля в живота ми. Но имах нужда от него и точно сега не ми се искаше да си задавам въпроса защо.

- На какво дължа бонбончето? И то "Линд"? Спа добре и сънува приказен сън? Или съпругът е тук? Ако е така, не съм заслужил аз бонбона, а той.

- Не - отговорих тихо. Имах буца в гърлото. Щях да се разплача след малко, но продължих: – Не спах добре, изобщо не спах... И имам нужда от помощ...

 

И се разплаках...

 

Оттук започна и сложното,  и прекрасното.  Григор вече не беше активната страна. Той каза, че ще ми помогне, но аз съм тази, която трябва да реши какво искам от него. Че разполагаме с 5 дена и тези дни ще правим това, което аз пожелая. Исках да се науча да живея отново, да имам мечти, да се чувствам спокойна и щастлива. Струваше ми се, че той е човекът, който може да ми върне всичко това. Вероятно защото изглеждаше спокоен, самоуверен, щастлив и безгрижен. И здрав. Исках същото за себе си.

В началото трудно споделях желанията си, защото не смеех да се отпусна. Защото си задавах въпроса какво ще си помисли Григор за мен. Защото не знаех коя съм. Защото бях забравила да се забавлявам...

Това обаче бяха може би най-щастливите дни в живота ми. Какво правихме? Замеряхме се със сняг, гонехме се, лежахме на снега. Танцувахме, говорехме си в рими. После споделях, разказвах, плаках на рамото му... Разхождахме се, рисувахме по снега, по телата си, заспивахме прегърнати...

... За всеки един ден може да се напише отделен разказ, така че сега няма да ви разказвам за това. Да, знам какво си мислите. Мислите си, че правихме Любов. Да, правихме, но не и секс, както си помислихте... Не, това не го пожелах. Не защото не го желаех, а защото не посмях. Не съм била по-възбудена с никой друг, но... твърде голямо щеше да е очакването ми и... или щеше да е неповторимо изживяване, или разочарование... Не можех да си го позволя. Имах само 5 дена, ни повече, ни по-малко. Обичах го този човек, без да знам защо и без да знам нищо за него. Но знаех, че ще мога да продължа и без него напред. А и беше редно да дам шанс на връзката ми с Борис. Не сексът беше проблем в нея. Сексът беше добър. Имахме проблем в общуването. И двамата, не само той, и не само аз. Бях готова да се върна...

- Елена, Елена... – чух в просъница. Събудих се...

Да, спомням си... Казвам се Елена. Страдам от депресия. Намирам се в кабинета на терапевта. Ребъртинг е терапията, заради която съм тук. Смисълът щ е да ни направи по-свободни и щастливи. Дали ще бъда по-щастлива, тепърва ми предстои да разбера, но по-свободна вече се чувствам. Борис е съпругът ми. Имаме проблеми в общуването...

- Първото ви име да не е Григор? – попитах терапевта на излизане.

- Не, защо?

- Просто попитах. Един Григор в съня ми ми помогна да намеря себе си отново.

Излязох навън. Беше 14 февруари. Седнах на една пейка да събера мислите си. Наблизо продаваха - сърчица, балончета... Хората купуваха, за празника. Дали по задължение, или от сърце. Времето беше прекрасно за февруари. Погледнах небето, слънчево, синьо, облачета, сякаш е лято. Загледах се в тях. Едно ми заприлича на сърце...

Реших да купя балон и сърце. За Борис... Щях да опитам да дам нов облик на връзката ни. Да променя живота си. Да преосмисля приоритетите. Да, и искам дете. Ако е момиче – ще е Ирен. Като на тази Елена, която сънувах... И ако не аз, то тя, Ирен, задължително ще изживее живота си така леко и приятно, както беше в съня. Това не бях аз, въпреки че си приличаме. Казват, че по време на такива терапии човек се връща в миналото, че понякога преживява отново раждането си или друга травма. А аз сънувах друг човек, друг свят... Дали не бях отишла в някой паралелен свят... Бях чела за паралелните светове...

 

Това беше преди две години. А днес? Днес отново е 14 февруари. Аз съм у дома и се приготвям за празника. Чакам Борис... Чакаме го. Бременна съм. Казаха, че е момиче...

Свободна съм. И все пак, минавайки покрай балони с форма на сърце около 14 февруари, все очаквам да чуя:

- Госпожо, госпожо... изпуснахте си сърцето...

За да се спра и да му благодаря... На Григор...

П.П. В разказа римите, които са реплики но Григор, са от различни коментари на н Rygit в Нета. Включени са с неговото съгласие, за което му благодаря.





Тагове:   разказ,   14 февруари,


Гласувай:
2
0


Вълнообразно


Следващ постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iren5
Категория: Изкуство
Прочетен: 274908
Постинги: 133
Коментари: 455
Гласове: 1013
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031